Зимна приказка

Облачето и снега
от lili

И тази вечер се бяха събрали ветрените братя и господарката Луна, а приказките се носеха като мелодии по притихналото нощно небе. На прозореца ми засвири тихо с мандолината си младият речен вятър и ето каква приказка ми подари:

В един светъл пролетен ден Вятърко довя дъгата при реката на Голямата долина – онази с безкрайно зелените поля, където слънцето рисува оранжево море по залез и се превръща в малка червена точица на хоризонта. Ти знаеш какво е хоризонт, нали? Тънкото въженце между небето и земята, на което се крепи целия свят, хората наричат хоризонт. Но за него има друга приказка, която ще ти разкажа може би утре. Точно в тази долина край онази дъга и реката се роди едно мъничко жълто облаче. Не се смей! Цветничко се получи, заради щурата Дъга, която му намигна с лимонено жълтия си цвят, точно когато се появяваше на този свят. И ето ти жълто облаче! Не знам дали от цвета или по някаква друга своя причина, но то беше изключително палаво и влудяваше всички в долината с шегите си. Гъделичкаше сутрин тревичките, а те писукаха и се кикотеха. Ти знаеш, че никак не е редно така да се държи една истинска, уважаваща себе си, зелена трева. Освен това Облачко рошеше птичите перчеми, така че пречеха на врабците при полетите им. Затова често ставаха малки птичи катастрофи в храстите, които започваха да мърморят и шумят, а с това разсейваха реката и тя спираше да ромоли ритмично. Изобщо цялата подредена хармония в долината пропадаше и наставаше истинска жълта неразбория, която объркваше всички, освен самото облаче. То се забавляваше страхотно, но му беше малко самотно, защото си нямаше приятелче в тази олелия, та да се смеят заедно на белите си.

Една сутрин Облачко мокреше тревичките и ги пръскаше за свеж вид с роса, а те си пееха доволни и се сливаха на вълни от зелен мек килим. Изненадващо на края на полянката пред очите на облачето цъфна някакво нахално жълто цвете. Нахално, защото беше по-жълто и по-рошаво от облачето, а и така беше ококорило зелените си зеници, че Облачко се стъписа:
-Абе, кой си ти, такъв един смешен? Май си нов, защото хич не те познавам?- цветчето, обаче, продължаваше да седи гордо и разрошено, но не обелваше ни дума.
-Кажи, де, откъде се взе и защо си ми откраднал цвета, а? – отново не последва никакъв отговор. Облачето реши, че цветчето може би се е замислило. Почака още минута-две, но нищо повече не се случи.
-Абе, ти си не само нахален и грозен, но май си и сериозно глух? Нали?!? Признай си или кажи кой си? – глухарчето леко потрепери с листата си и пак зае смешно гордата си позиция. Облачко се поогледа, разбра, че нищо няма да се промени и през следващите няколко часа в този разговор и... духна към реката да се прави на мъгла пред жабите. Цял ден лудува, а привечер рано-рано, още преди да изгрее луната, жълтичкото се сгуши в клоните на едно старо крушово дърво и заспа.

Сънува как се носи над цялата зелена долина, после се издига към дълбокото синьо небе и се спуска обратно към реката, която все така си клокочеше и бълбочеше чак до голямото далечно и бурно море. После фюуу-у-у и се спусна по вълните като истински опитен сърфист чак до водопада. Там се спря и се надвеси на ръба да погледне. А долу, където водата пропадаше и се разбиваше с трясък, бе грейнала чудна мъничка дъга.
-Седем цвята – преброи то – Ама, жълтото си е най-хубаво, защото си е мое! – замисли се... – И онзи глухчо и той е жълт целия. Ии-и-х, ако не беше такъв един странен и мълчалив, можеше да сме приятели дори... - натъжи се Облачко и се събуди.

Беше вече се съмнало и облачето тръгна нагоре по реката. Напълни си джобовете с вода и хукна към ливадите да роси по тревите. Скита се цял ден, както обикновено, а след него наставаше страшна врява. Другите, май, не му разбираха от шегите, затова на Облачко понякога му беше скучно и малко криво, че няма с кого да се смее и забавлява. Затова реши още днес да пробва пак с цветчето, пък току-виж проговорило.
Цветчето, обаче, си седеше точно както и предишния ден – навирило рошавата си главица, грациозно разперило листата си, с любопитно отворени очи, но все така мълчаливо.
-Ей, глухарче, искаш ли... защото сме жълти... така де, огледай се наоколо все зелено и кафяв ... да вземем да се съберем двамата... така де, да станем приятели? Аз съм много забавен и смешен и няма да ти е скучно с мен! – Облачко хвърли бърз поглед в очите на глухарчето, но то дори не трепваше.
-А мога и да те закрилям. Ще те пазя от обедното слънце или от поройния дъжд. Можем да бъдем страхотни приятели, а? Какво ще кажеш? Нали? Заради жълтото, а...? – но глухарчето мълчеше съвсем безучастно. Облачко сведе тъжно къдрокосата си глава и си отиде.

Цяла седмица малкото цвете не излизаше от мислите му. Всеки ден облачето минаваше над полянката край него. Хоризонтът плаваше в огнено, а жълтото цвете засияваше под залязващите слънчеви лъчи и после бавно прибираше листенцата в чашката си за през нощта. Учудено, облачето кротко го наблюдаваше. После сядаше до него на тревата и му разказваше белите и приключенията си от изминалия ден. Кого е срещнало и къде е летяло. Разказваше облачето и дори понякога му се струваше, че глухарчето кима разбиращо или се усмихва на шегите му. Мълчанието на цветчето вече въобще не притесняваше Облачко. Той толкова свикна с тихото присъствие на приятелчето си и така се привърза към късните следобеди и ранните вечери, прекарани с него, че без притеснение казваше на всички: „Това ще го разкажа на моето приятелче глухарчето!” или „ Моето глухарче много се смя на тази история.” Облачко си мислеше, че вече не е толкова сам и се радваше, че може да сподели всичко с цветчето. А то всеки ден си седеше там в тревите, блеснало гордо със своята жълта главица.

Така полека лятото пропиля дните си. Всичко в долината миришеше на есен и прегоряла трева. Храстите раздаваха семенцата си на вятъра, а той, улисан в работа, вълнуваше реката. Тя пък смени мързеливия си летен ритъм и се забърза към морето. Само Облачко си беше все така лятно безгрижен и не можеше да разбере каква е тая тревога и суетня.
Точно тогава се случи неочакваното. По залез, когато облачето хукна отново към своето приятелче, незнаеше, че го очаква голяма изненада. Неговото жълтичко глухарче беше съвсем избеляло – толкова бяло и крехко, че приличаше на кристалче:
-Ауу-у, какво е станало с теб? Къде ти е жълтия цвят? И каква е тая паяжина върху главата ти? – учуден не спираше да пита Облачко – Значи и ти като другите, а? Променяш се!?- сърдито продължаваше да мърмори облачето, а глухарчето само премигна с очи. После Облачко направи нещо, което никога не си прости след това:
- И махни тази бяла перука от себе си! Приличаш на мъгла! – извика ядосано то и дръпна с все сила една от звездичките в косата на глухарчето.... Всичко се разпиля. Вятърът духна семенцата на цветенцето, а те поеха към своето най-голямо пътешествие по света. Облачко седеше стъписан с малката звездичка в ръка и от изненада пребледня. Превърна се в прозрачно, бяло и много дъждовно облаче. После някаква остра болка и тъга го прониза дълбоко в облачните му мъгли и то политна високо в небето. За малко да попадне в нищото, което казват, обикаляло света. Не знам дали от студа горе или от този в сърцето му, цялата влага в него замръзна и се превърна в малки ледени кристалчета. Напомняха много на звездичките в косата на глухарчето. После изведнъж се пръснаха по цялото небе и полетяха към земята, танцувайки най-изящния и тих танц, който можеш да си представиш – танцът на снега.
От тогава винаги, когато дойде зимата и времето застудее, а от небето се сипят хиляди танцуващи снежинки, хората казват, че облачето сигурно пак тъгува за своето приятелче глухарчето.
А, ти какво? Да не плачеш? Бързо слагай шапката и ръкавиците! Ще си направим снежен човек!

Бел.Ред. Рисунките са на 16-годишния Боян Монтеро, който през ноември откри своята първа изложба в столичната галерия "Дебют". Повече за него и за неговата майка, преподавател по Българска литература за деца в Софийския Университет и НАТФИЗ - вижте в предаването на 3-ти декември от 10 сутринта по BTV!